Коледни размисли на едно куче за Света и Човека

Коледа е! Поне така казват всички хора. Какво точно значи не знам, но усещам някак си, че има повече настроение и усмивки, сякаш нещо много хубаво се случва в живота на хората. Седя си аз в къщи, на топлото и меко килимче, пред камината и си мисля за живота, за моя кучешки живот. Аз съм куче на средна възраст от 4 години, голям съм, да, има-няма 60кг., малко рошав, с дълъг косъм, но силно добър и с голяма вяра в Човеците.

Моят човек всеки ден става още преди навън да има слънце, аз естествено се втурвам към него зареден с целувки и подскоци. Първата му работа е да вземе каишката и да ме изведе на разходка. Ех, та това ми е едно от най-любите неща, да изляза навън, в света на големите предизвикателства и хилядите миризми, ех, как обичам само да си душа навред.  Вървя си аз, плътно до Моя човек, така обича той, да съм послушен и разумен. Първото изпитание ме среща почти на прага на входа, една съседска котка, все бягаща от нейните хора, се изпречва пред нас, с вирнат нос и типичното и самонадеяно нейно поведение. Е честно си казвам, хич не я харесвам, първо ми мирише, така различно от мен, второ толкова нахално се бута да се гали в моя човек и трето- нахална е, все мяучи, катери се по терасите, бяга от хубавия й дом и е така опасна, само да я приближа и се мята върху мен като истински тигър. Знам, че съм по-голям, но това създание има тайни умения и все успява  щом се засечем да ми жулне носа. Пуф, а  след това на мен се карат и Човекът ми е недоволен, все едно аз съм виновен. След като подминем този малък звяр, се насочваме към любимата ми градинка, с любимите дръвчета. Щом стъпя в нея и знам, че е време за игра и пръчки, много пръчки. Като сериозно и отговорно куче първо трябва да маркирам всяко борче, тревичка и тук-таме някоя пейка. Това е важна задача за всяко самоуважаващо се куче, да маркираш всеки ден върху вече маркираното място, направо бих казал, че е екзистенциално важно. От време на време се срещам с някое познато куче, мятаме си по една бърза целувка и продължавам натам, защото знам, че Човекът ми ме чака с пръчка в ръка. След като съм успял да извоювам всяка клонка, тук-таме съм се сръфал с някое друго космато другарче, знам , че е време да се прибираме. Всеки ден като ритуал, по-средата на пътя, се отбиваме в една от тесните улички и точно след завоя знам, че ще има апетитна изненада. Влизаме за две-три минути в зоомагазина на пътя. Ей на това му казвам аз рай- толкова миризливи неща на едно място. Хапвам тайно от някоя гранула и чакам награда- лакомство, всеки ден- различно. Как да не съм щастливо куче?  Само да се доберем до дома и знам, че там ще ме чака вкусната храна в голямата ми купичка, а пък ако имам още малко късмет днес, Моят човек ще ми сложи и ароматна консерва.

И накрая с измити лапи, пълно кучешко коремче и чиста водичка, аз знам, че е време да остана сам. Да, сам, но на топло, нахранен и погален толкова много пъти. И именно в този момент си мисля колко късмет имам, колко много неща ми дава Моят човек, колко грижа ми дава всеки ден и с колко любов живея аз. Знам, че там навън има мои събратя без Човеци до тях, без храна  и без топло одеяло и ми става тъжно за тях. Но аз вярвам в Човеците, аз знам, че те са добри, че те помагат и се надявам, че тази нощ, с толкова светлини навсякъде, ще има кои да се погрижи за тях. Ще има все някой , който ще им занесе храничка и водичка, ще ги погали по коремчето и ще зарадва малка кучешка душа, поне за днес, поне за малко. И както споменах аз вярвам в Човеците, вярвам в доброто у тях и вярвам, че след още една година,  навън ще има по-малко космати приятели без грижа, без Човеци до тях. Да, аз съм само едно голямо рошаво куче, но аз вярвам и знам , че доброто е сто пъти по-силно от всичко останало.

Колко хубав би бил Светът с повече Човеци и до тях щастливи кучешки муцуни....